За зурната и зурнаджиите - история и настояще

Фотограф: Георги Кожухаров

 Зурната - дървена свирка с тръстиково езиче, напомняща по звука обой - е сред най-колоритните духови инструменти в традиционната българска музика. Според езиковеди названието зурна (сурна) идва от персийското surna, surnaj. Етимологията се извежда от sur - "празник" и naj - "флейта". Други версии свързват произхода на думата с различни ирански корени: zurna от zur или zor (сила, мощ) и surna от sor (празник).

   Инструментът зурна е разпространен в различни части на Азия, Европа и Африка и е познат под различни имена: sona/suona (Китай), sarunai/serunai/sarune (Югоизточна Азия - Суматра и Западна Малайзия), surna (Пакистан), sahnai (Индия), surnai/sorna (Кашмир, Раджастан, Иран, Таджикистан, Узбекистан, Киргизстан, Афганистан), zurna (Кавказ - Армения, Дагсстан, Азербсйджан и Грузия; Ирак, Сирия и Източен Алжир), mizmar (Египет), zukra или ghayta (Мароко, Алжир, Либия), srnay (страните от Персийския залив), шалмай (Швейцария, Франция и Испания). Зурната е част от музикалните традиции на всички Балкански народи. В Гърция я наричат zournas и karamouza, в Турция - zurna, в Македония и Южна Сърбия - зурла, в Румъния - surla, в Албания и Косово - xurla, zurla, в Босна - sviralo и zurna.
   Зурната е не само инструмент на много народи, но и на много времена - тя е "внук" иа древногръцките авлоси, а неин "внук" е днешният обой. На подобен духов инструмент (Libys aulos или Alexandrian elymos) преди хилядолетия са свирили хети, елини и някои древни народи от Северна Африка. През средновековието, с разширяването на Арабската империя, зурната се включва във военни оркестри и се разпространява в новозавоювани територии до Далечния Изток. По-късно, във времената на Османската империя териториите на нейното разпространение обхващат Европа, Китай (sona) и Югоизточна Азия. Днес инструментът се използва в огромна част от ислямския свят, както и в други райони (включително Балканите, Кавказ и дори Западна Европа). Докато в миналото зурната се използва за нуждите на военни и административни институции, след залеза на Османската империя инструментът напуска "високите" пластове на употребата си и се очертава като типичен фолклорен инструмент, обслужващ селската празничност.
   Като такъв е познат и в българската фолклорна култура. В България се среща най-често под името зурна, с диалектни варианти зурла и свирка. Инструментът се състои от четири части: конусовиден корпус, муфа (башлък), метална тръбичка (канел, калем) и тръстикова стройка (писка, пискун). Зурната се прави от череша, орех, круша, ябълка, зарзала. Включва се в оркестрова формация, съставена обикновено от две зурни и тъпан. На едната зурна се изпълнява мелодията от "майстора", а на другата - бурдониращия глас от "глашника". На зурна свирят изключително роми. Но зурнаджийската музика е част от днешните празници на българи християни, българи мюсюлмани, турци, роми.
   Стенописи, исторически извори, пътеписи, архивни материали и фотографии свидетелстват, че зурната е позната по българските земи от векове. На нея свирят ромски музиканти във военни и церемониални оркестри на Османската империя (XIV-XVII в.). Тя не само обслужва церемонии и празници на турците - формации с участие на зурна огласят и български обреди и празници. За разлика от днешната ситуация, в която зурната е характерна за Югозападна България, в миналото (ХХ и първата половина на XX в.) зурнаджийска музика е звучала в Североизточна България, Старопланинския район, Тракия, Македония, Средна Западна България. Назовани като "тройка от зурни и тъпан", "ориенталски зурли и тъпани", зурнаджийски формации огласят сватби, селски събори, мегдански хора, курбани, еснафски тържества и градски панаири. Заедно с кларинет, цигулка и тъпан, зурните оформят градските чалгии - групи от свирачи, съпровождащи сватби, професионални тържества и кръчмарски веселия с модерна за времето си развлекателна и космополитна музика.
   Като описва фолклора на македонските българи, чешкият музиколог, художник и писател Лудвиг Куба разказва как за първи път чул зурнаджийска музика - цигански оркестри от Кичево, Гостивар и Тетово на сватби в Галичник в началото на XX в.: "...Изведнъж въздухът се разтресе от мощен тътен, който беше усилен до невероятен рев от отекващите планини. Вероятно така би звучал пасаж от внушителната симфония на Световната война - помислих си аз и не сгреших напълно. "Тъпаните забиха" - гласеше една местна народна песен. Тъпаните се биеха с най-голямо възможно умение, но и с най-голямата възможна сила. Когато се присъединиха острите и пронизващи зурли с ориенталски мелодии, аз си представих, че може би така е звучала музиката в Стария завет, която е накарала да се срутят Йерихонските стени. Музиката не изглеждаше весела, независимо от това дали мелодиите бяха протяжни или бързи, тъжни или игриви. Те имаха много силно въздействие, пронизваха душата..., сливаха се с обкръжението, с твърдите остри скали. И дори само това бе удивително". Чешкият музиколог описва веселието с трапези и зурнаджийска музика в дома на един от младоженците: "Фигурите на музикантите се виждаха пред огъня. Те се състезаваха с пламъците по своите отривисти движения. Някои биеха тъпаните, докато други скачаха нагоре надолу и свиреха на зурли. Това беше сатаническа идилия, един пъклен дом... Въздухът се тресеше цял ден и цяла нощ от техните тъпани".
   Тази огнена музика е жива и днес в Петричкия край. Нещо повече - тъкмо петричките зурнаджии са атракцията на фолклорните събори, те събират нашенци и чужденци край естрадите на Войводeнец и огньовете на Копривщенския фолклорен фестивал; те са най-търсената музика по сцените на "Пирин пее" и палатките на Предела.

Зурната и зурнаджиите в Пиринска фолклорна област

   Не е известно откога зурните са разпространени по тези места, но се срещат в целия Пирински край без Благоевградско. Те са инструменти, вкоренени дълбоко в музикалния бит на населението. Както се вижда от народните песни, при сватби се е свирело на зурни още преди османското нашествие. По-късно тези инструменти служат еднакво и на поробители, и на поробени, а когато след Освобождението турското население се изселва от нашите земи, зурните продължават да бъдат използувани във фолклорната практика. Доскоро по. сватби, събори, панаири и други обществени прояви, свързани с музика, се е свирело на зурни. В Пиринския край се срещат три основни типа зурни: къси — в Гоце-делчевско, средни — в Разложко, и дълги — в Петричко и Санданско. Височината на строя им зависи не толкова от дължината на корпуса, колкото от вида и големината на стройката. Конструктивните особености определят и музикално-възпроизводителните качества и възможности на зурните: звукът им е силен, пронизителен и максимално пригоден за свирене на открито. В Гоцеделчевско и Разложко обикновено се свири на една зурна и един тъпан или на две зурни в унисон и два тъпана, а в Петричко и Санданско — на две зурни и един тъпан. Последната комбинация е по-пригодна за строго диафонните песенни райони на областта. Зурнаджиите от всеки район се приспособяват максимално към особеностите на местния фолклор по стил и маниер на изпълнение. Те имат богат репертоар от мелодии, заимствувани от местни народни песни, които инструментализират с голямото майсторство на импровизатора. В Петричко-Санданския район втората зурна или бурдонира, или свири подвижен втори глас при строго определени условия. Чрез пренадуване могат да се достигнат много високи тонове, поради което изпълняваните мелодии са често с твърде широк тонов обем. В репертоара на зурнаджиите влиза голям набор от бавни, нехороводни и хоро водни мелодии, които те изпълняват с голяма виртуозност. Голямата професионална подготовка на най-добрите сред тях им позволява да обогатяват мелодиите до неузнаваемост и да импровизират продължително време. Те владеят до съвършенство сватбения обреден репертоар, както и музиката, свързана с русалийските и други карнавални и спортни игри — борба, надбягване с коне, хвърляне на камък, троен скок др.

Демко Куртов - Македонско бавно хоро

Бавните (тежки) хора от района се изпълняват по селски събори и други местни празници. "Македонско бавно хоро", известно още като "Огражденско", е от сватбените хора, при които основни обредни фигури (булка, кум, свекърва) заиграват бавни хора според изискванията на обреда. Музикантите го свързват с китка от хороводни мелодии, характерни за огражденските сватби.

 Касапско хоро

Касапските хора, част от т.н. група на "старските хора"(чорбаджийски), не са много популярни в Пиринската фолклорна област и не са застъпени повсеместно. Срещат се спорадично по южната периферия на областта, главно сред егейските преселници.  


Части от Гега Ню и Илия Манолов