Виолончело (чело)
ит. violoncello, cello:
фр. violoncello;
нем. Violoncell, Cello;
нем. Violoncell, Cello;
англ. violoncello, cello;
рус. виолончель)
Виолончелото е възникнало чрез пренасяне на формата на цигулката върху инструмент голям., колкото басовата виола да гамба. То се появява в края на XVI в., от което време има запазени две виолончели, изработени от А. Амати. Отначало виолончелото се наричало виолончино (ит. violoncino). Под това наименование то се среща у Д. Фрески — 1660 г. Малко по-късно в сонатите на Дж. Арести — 1665 г. -е отбелязано вече като виолончело: "Sonate a 2 е a 3 con la parte del violoncello". Виолончелото, също като виолата, било изработвано отначало в по-големи размери. След дълги опити съвременният му вид бил завършен напълно от А. Страдивари. Той намалил малко размерите на изработваните от неговите предшественици инструменти, открил правилното съотношение в големината им и получил този вид виолончело, което се употребява и днес. Отделно А. Страдивари е изработвал и по-големи виолончели, приличащи по големина и форма на малки контрабаси, които се наричали басо (ит. basso). Приблизително около 1640 г. виолончелото и контрабасът започват да проникват в оркестъра, въпреки че до края на XVII в. наименованието виолончело и контрабас не се среща в оркестровите партитури. До средата на XVIII в. виолончелите били употребявани като второ степенна оркестрова партия, подсилваща и уясняваща звучността на контрабасите. Зависимостта на виолончелото от контрабасите и басовите виоли да гамба се вижда и от това, че количеството на струните му дълго време не е било установено и се е колебаело между 4 и 6. Но това не променя факта, че още в началото на XVII в. на М. Преториус било известно виолончело с 4 струни в съвременен строй. По това време за техническо облекчаване при изпълнение на по-високи партии се употребявало и малко виолончело ,(ит. violoncello piccolo), наричано още половин виолончело. То е звучало една октава по-високо от обикновеното. С този инструмент си е служил и Й. С. Бах в някои от кантатите си, като № 6, 41, 68, 85 и др. Лудвиг Бетовен смело откъсва виолончелите от зависимостта им от контрабасите. Оттогава насам партитурите за оперен и симфоничен оркестър, както и за камерни ансамбли, са пълни с примери за самостоятелна употреба на виолончелите.
Виолончелото е почти два пъти по-голямо от виолата. При свирене то се поставя полуотвесно между коленете на седналия, изпълнител, като виола за гамба, опирайки се на пода с дълга, металическа накрая заострена пръчица — шпиц. Затова начинът на свирене се отличава от този на цигулката и виолата. Лъкът му е по-къс и по-дебел от този на виолата. По-дълги и по-дебели са и струните му.
Характерно за виолончелото, както и за контрабаса, е, че се използува т. н. п а л ц о в а п о з и ц и я. Тя представлява начин на свирене, при който във високите позиции цялата лява ръка се изнася над грифа. Палецът натиска на определено място струната, като по този начин я скъсява, а останалите пръсти при свиренето могат да се приближават и да се отдалечават от него. Този начин на свирене е разработен от Л. Бокерини и Ж. Л. Дюпор. В съветската виолончелова литература е известен като „шарнир на Давидов"
Съвременното виолончело има 4 струни настроени на чисти, квинти от ла на малка до до на голяма октава:
Виолончелото е възникнало чрез пренасяне на формата на цигулката върху инструмент голям., колкото басовата виола да гамба. То се появява в края на XVI в., от което време има запазени две виолончели, изработени от А. Амати. Отначало виолончелото се наричало виолончино (ит. violoncino). Под това наименование то се среща у Д. Фрески — 1660 г. Малко по-късно в сонатите на Дж. Арести — 1665 г. -е отбелязано вече като виолончело: "Sonate a 2 е a 3 con la parte del violoncello". Виолончелото, също като виолата, било изработвано отначало в по-големи размери. След дълги опити съвременният му вид бил завършен напълно от А. Страдивари. Той намалил малко размерите на изработваните от неговите предшественици инструменти, открил правилното съотношение в големината им и получил този вид виолончело, което се употребява и днес. Отделно А. Страдивари е изработвал и по-големи виолончели, приличащи по големина и форма на малки контрабаси, които се наричали басо (ит. basso). Приблизително около 1640 г. виолончелото и контрабасът започват да проникват в оркестъра, въпреки че до края на XVII в. наименованието виолончело и контрабас не се среща в оркестровите партитури. До средата на XVIII в. виолончелите били употребявани като второ степенна оркестрова партия, подсилваща и уясняваща звучността на контрабасите. Зависимостта на виолончелото от контрабасите и басовите виоли да гамба се вижда и от това, че количеството на струните му дълго време не е било установено и се е колебаело между 4 и 6. Но това не променя факта, че още в началото на XVII в. на М. Преториус било известно виолончело с 4 струни в съвременен строй. По това време за техническо облекчаване при изпълнение на по-високи партии се употребявало и малко виолончело ,(ит. violoncello piccolo), наричано още половин виолончело. То е звучало една октава по-високо от обикновеното. С този инструмент си е служил и Й. С. Бах в някои от кантатите си, като № 6, 41, 68, 85 и др. Лудвиг Бетовен смело откъсва виолончелите от зависимостта им от контрабасите. Оттогава насам партитурите за оперен и симфоничен оркестър, както и за камерни ансамбли, са пълни с примери за самостоятелна употреба на виолончелите.
Виолончелото е почти два пъти по-голямо от виолата. При свирене то се поставя полуотвесно между коленете на седналия, изпълнител, като виола за гамба, опирайки се на пода с дълга, металическа накрая заострена пръчица — шпиц. Затова начинът на свирене се отличава от този на цигулката и виолата. Лъкът му е по-къс и по-дебел от този на виолата. По-дълги и по-дебели са и струните му.
Характерно за виолончелото, както и за контрабаса, е, че се използува т. н. п а л ц о в а п о з и ц и я. Тя представлява начин на свирене, при който във високите позиции цялата лява ръка се изнася над грифа. Палецът натиска на определено място струната, като по този начин я скъсява, а останалите пръсти при свиренето могат да се приближават и да се отдалечават от него. Този начин на свирене е разработен от Л. Бокерини и Ж. Л. Дюпор. В съветската виолончелова литература е известен като „шарнир на Давидов"
Съвременното виолончело има 4 струни настроени на чисти, квинти от ла на малка до до на голяма октава:
ВИДЕО:
Няма коментари:
Публикуване на коментар