Предание за Рила и Пирин

 „Планината, що виждаш сега, нашата Рила планина, някога била жена" — разказваха хората в някогашното село Горни Пасарел, потънало под водите на язовир Искър. — „Та името на жената било Рилка. Тя се оженила за момък от горните земи. Името му било Пирин..."

   Рилка и Пирин се оженили против волята на Рилкините родители. Те не давали единствената си дъщеря на Пирин, защото не го знаели кой е, откъде е, чий син е, какъв занаят има и с какво ще изкарва прехраната за жена и деца. Рилка била много красива и работна мома, а инак — луда глава: каквото ѝ се порѐвне — това правела, не слушала ни баща, ни майка.
     Оженили се двамата луди-млади без сватове и сватба, без песни и свирки, без родителска благословия. Оженили се и забегнали далеч от хората, заселили се в едно високо и пусто място. После им се родили две деца — момче и момиче. Кръстили ги Искър и Места — дотогава никой не бил чувал такива имена.
     Бащата ходел на лов, а майката гледала къщицата и децата. Двете планинчета били буйни и палави деца. По цял ден се борели, карали и биели, вдигали олелия до небето. Оплаквала се майката на бащата, молела го той да се заеме с децата, да ги укроти с бащина дума и мъжка ръка. Ала Пирин, мъжка му работа, не слушал оплакванията на Рилка. Неговата грижа била да донесе храна и дрехи за челядта си, а как живее тази челяд, какво прави без него — това било грижа и занимание за майката. Случило се веднъж, че братът и сестрата се скарали жестоко, надумали си тежки думи, дори скочили да е бият. Майката дигнала ръце да ги възпре и в мъката си през сълзи проклела:
     — Да даде господ да се разделите и никога вече да не се видите, нито пък да се срещнете. От вас хората да се плашат и да бягат, с гадини, с риби и жаби да живеете, с тях да другарувате. Дано и аз се вкаменя, та дума да не продумам, глас да не вдигна да ви повикам, обич и милост да нямам към вас, които съм родила и откъснала от сърцето си. Дърветата да ми станат рожби, снагата ми на земя и камък да се стори, сълзите, с които оплаквам сега живота си, извори да станат и от тях реки и потоци да се ройнат, сладостта им за чудо и приказ да бъде. И дай боже, ако те има някъде по небето или по земята, и Пирин да се вкамени и да стане като мене, та да не му се присмиват хората, че е баща на такива буйни и проклети деца.
   Още не издумала Рилка тежката клетва и във висинето се явила силна светкавица, която разсекла като с огнен камшик небето, чул се страшен гръм и в миг тя се претворила на планина — такава, каквато я виждаме и сега. По същото време Пирин, който бил далеч някъде на лов, както стоял, така се вкаменил и се сторил на планина — Пирин планина. А двете деца станали реки. Момичето Места било по-кротко и по-хрисимо от брат си, повело водите си полека, кротичко надолу из планината, а момчето — Искър, буен като млад необязден кон, се юрнал напред, пресякъл планината, спуснал се стремглаво надолу в полето и като нямало къде да свърти водите си, а те наедрявали и се усилвали от майчините сълзи, той ги повел към Балкана, проправил си път и се слял с водите на Дунав — буен и неудържим като него.
    Оттогава той не е чул нищо за сестра си, както и Места не чула дума за Искър. Майка им, като всяка майка, ги гледа до някое време, а после ги губи от погледа си. Пирин никога не вижда Искър и постоянно тъгува за мъжката си рожба. Затова тая негова страна, която гледа към Софийското поле, винаги е тъмна и зелена, рядко я огрява слънце. По-често спира топъл бащински поглед на Места и тогава се разведря изпълнената му с обич душа, усмихва се, разхубавява се и мами хората към себе си, та и те да погледат от височината хубавата му дъщеря и да и се порадват заедно с него.
..................................................................................................................
   Преданието е чуто в с. Горни Пасарел, Самоковско (сега под водите на язовир „Искър"), през 1953 г. и записано от Елена Огнянова. Публикувано за пръв път в сп. Септември (1982), кн. 8, с. 87. В древността планината е известна с името Дунакс, а днешното си име, според проф. Иван Дуриданов, е добила от славянската дума рити (рия). Тя е най-високата планина на Балканския полуостров. Заема площ от 2629 кв. км. Около една трета от нейната площ надвишава 2000 м надморска височина. Има безброй буйни потоци, бързотечни реки и водопади. Реките Марица, Искър, Места и Струма водят началото си от Рила планина. В нейните пазви е скътан прочутият Рилски манастир — светилник на българщината през вековете.

"Музика в градината Тюйлери" - картина от Едуар Мане

Днес художникът не казва: "Елате да видите едни безупречни творби", а казва: "Елате да видите едни искрени произведения" - Едуар Мане 

Музика в градината Тюйлери 

/La Musique aux Tuileries, 1862/

76 на 188 см,
Национална галерия,
Лондон

Едуар Мане

    Музика в градината Тюйлери" изобразява прочуто място за срещи на парижката бохема. Заради тази картина Мане си спечелва името "художник на своето време", високо ценено от приятеля му Бодлер (1821-1867). От 1846 г. известният поет привлича към себе си съвременни художници, които обичат да наблюдават и отразяват "зрелището на елегантния живот на хиляди същества, кръжащи и блестящи на това велико място". Бодлер казва също: "За въодушевения зрител самият факт на живота сред тълпата, която се променя, вълнува, безкрайно се събира и разотива, е източник на огромна радост".

Шарл Бодлер

    Мане често се разхожда в градината Тюйлери в компанията на Бодлер. Най-вероятно когато започва да рисува "Музика в градината Тюйлери", цитираните по-горе думи на неговия приятел са му вече известни. Избраната от Мане тема е неочаквана за епохата, в която живее. Подобен род природни сцени се възприемат като живопис, предназначена единствено за илюстрации на списания и репортажи. Мане прави множество ескизи и акварели в самата градина, но картината е сътворена предимно в ателието му. Пресъздавайки портретите на свои познати, Мане често използва снимките им. Сред персонажите на "Музика в градината Тюйлери" е Бодлер, когото виждаме да стои зад жената със синя шапчица в лявата страна на картината. Леко приведеният мъж с цилиндър в централната част на платното е по-малкият брат на художника Йожен Мане. Зад него на фона на дървото може да се разпознае композиторът Жак Офенбах (1819-1880) с цилиндър и със знаменитите си очила. Самия себе си художникът е изобразил в ъгъла на картината от лявата страна. Човекът с монокъла и с бастуна, полуобърнат към зрителя, е тъкмо той.
    След изложбата платното предизвиква изключително оживени реакции. Критиците не крият раздразнението си: "Музика в градината Тюйлери" мъчи зрението така, както панаирджийската музика терзае слуха..." - коментира един от тях. Неодобрение буди и самата тема на картината. Обществеността е развълнувана и е искрено възмутена. Един мъж даже се опитва да повреди платното с чадър. Мане отново е разстроен, тъй като съвсем съзнателно се е отказал от алегоричната живопис и се опитва да представи онова, което вижда.
   През XX век "Музика в градината Тюйлери" често е споменавана като първата импресионистична картина. За своето твърдение познавачите се опират на два аргумента: на темата, взета от реалния живот, и на пленерния начин на работа. Един критик от края на XIX век съзира в "Музика в  градината Тюйлери"   "манията на Мане да вижда всичко на петна", която особено шокира съвременниците, когато става дума за изобразяване на лица: "петно-Бодлер, петно-Мане..."
      В същото време новата техника на рисуване предизвиква интереса на Моне и Реноар. До този момент разделните мазки са допустими само в подготвителните етапи на работата и не се използват като метод за създаване на фактурата на платното. Мане отхвърля академичната техника на "старателна обработка" на картината, при която няма значение дали платното се гледа от близко или от далечно разстояние. При този подход част от платното, гледано от близко разстояние, не е нищо друго освен увеличен детайл на отдалечения му вариант. В "Музика в градината Тюйлери" е обратно - разглежданите отблизо лица се превръщат в почти абстрактни форми. Прилика се получава само тогава, когато картината се разглежда от определено разстояние. "Ако можех да се окажа там - казва писателят Емил Зола, - аз бих помолил ценителя на изкуството да застане на почтително разстояние; тогава той ще види, че тези петна живеят, а тълпата говори..."

Конституцията! - разказ от Чудомир

Чудомир е псевдоним на Димитър Христов Чорбаджийски (1890-1967) — български художник и писател.

 Откога разправям аз: конституцията бабам, конституцията! - ама не ме слушат. Държиш ли здраво за дисциплината, изпълняват ли се точките на закона, спазва ли се чинопочитанието - и ред ще има, и плодородие ще има, и парици ще си имат хората. Мене питай за тия работи, знам ги аз, не ме гледай, че съм със скъсана шапка и не мога да се засмея от сиромашия. Седем месеца и девет дена съм управлявал най-голямото село в околията, батенка! Ама кмет и половина бях, не като сегашните. Строгост имаше, подчинение имаше и всеки си знаеше мястото. А сега? Куче влачи - диря няма. Характерност няма, личности няма и не се спазва конституцията. Не се държи на основния закон на държавата. Мръдне ли встрани Иван - баста! Дръпни му една глоба, и толкоз. Шавне ли Първан - баста! Никакви отстъпки, никакви изключения! И подхванеш ли една работа, докрай ще я караш. До дупка, дето има една дума.

  Като поех управлението на селото тогава, дойде ред например да се връчи призовка по някакво регулационно дело на Деня Възела. Близък ми е, роднина ми е по женска линия, ама не е важно. Изпратено е, трябва да се връчи. Няма ваши, няма наши. Всички равни! Хубаво, ама той кръшка, крие се и не ще да я получи, за да се отложи делото.

Пращам разсилния да му я занесе. Отива той и след малко се връща.

  - Няма го, кай, в село. В гората бил.

  - Как така го няма, казвам, как смее да го няма? Питал ли е, взел ли е позволително?

  - Не е, казва, но жена му тъй рече.

  - А бе аз преди малко го видях, като носеше месо в къщи. Около кило и половина агнешка предница с два бъбрека. Веднага да идеш пак, казвам.

Отиде повторно той и след десет минути пак се връща.

  - Не се оказа налице пак, господин кмете. И колата му е в двора, кай, и брадвата му е на дръвника, а той не се оказа.

   - Ще се окаже, думам, ще се окаже и цял ще се покаже, ама кога обърна другото листо.

И нали си познавам хората, нали ми са известни Възеловите дяволии, креснах отново:

  - За трети път ще идеш, за четвърти, за пети - сто пъти ще идеш, ще правиш, ще струваш, докато му не откриеш дирята, няма да се връщаш.

Отиде пак разсилният, мушил се насам-натам из градините наоколо, питал, подпитвал съседи и разбрал, че Деньо си е дома, но се крие в плевника.

   - Добре! Прекрасно! Ще го намеря аз и ще му връча призовката до утре, па, ако ще, и турско да стане. Да се знае, че тук има управление, че здрава ръка има и че параграфите се изпълняват точ в точ.

    Понеже се беше мръкнало вече, оставих само наблюдателен пост около тях.

  През нощта обаче нагласих хората си. Един ще запали плевника, значи, двама ще пазят отстрани, а аз заех позиция у дома на крушата. Заеха си местата хората, качих се и аз на крушата, не се мина много - и баста! Дигна се една пушилка, проточиха се едни огнени езици, пламна плевникът, на Възела му се повишила температурата, изскочил като лалугер из една дупка и докато се чудел накъде да удари, моят човек застанал пред него и му подал призовката. Хубаво, ама нали Възелът си е възел и все гледа, та заплита работата, не се подчинил пак на административните органи и на законната власт, а драснал като опърлен из градините. Бяга, значи, не се обръща и отказва категорически да я получи. Той бяга, моите хора по него, той бяга, те по него, па се спънал, та паднал и го хванали чак в Топкория, на един час вън от селото. Дръпват му сто оки бой, връчват му призовката и го накарват да я подпише с мастилен молив.

   Та искам да кажа - няма наши, няма ваши! Има само един основен закон в страната, който се казва конституция, и той трябва да се пази. Мръдне ли вън от него Иван - баста, глоба! Мръдне ли Първан - баста! Другото всичко е вятър!

Информация за Чудомир - "Българска история"