от Ат. Илиев
Обикновено смятаме, че сетивният опит ни дава грубия материал, от който изграждаме картината за света на пространствените предмети. Всеки пространствен предмет въздейства върху сетивата ни, предизвиква група усещания, които са обединени в цялостно възприятие. Възприятието за предмета, от своя страна, може да се разложи на отделните си усещания. Усещането, при този възглед, се явява като най-прост и първичен познавателен процес, който лежи в основата на познанието ни за обкръжаващата ни действителност. Сетивното познание се поставя в началната точка на обучението. Близостта до сетивния опит се смята като признак на интелектуална незрялост.
Но има усещания, които са богати с някакво скрито съдържание, усещания, в които се таи някакъв загадъчен свят. Както музикалните тонове съдържат цяла редица обертонове, които им придават един или друг тембър, така и тия усещания съдържат цяла редица спомени, които им придават една или друга емоционална багра. Обикновено се смета, че тия спомени са асоциирани с усещанията въз основа на известните от психологията закони за асоциацията. В същност, обаче, тук не може да става дума за асоцииране, защото спомените се изживяват не като различни от усещането душевни съдържания, а като съставки на самото усещане. При това, тия съставки са така сбити едни в други, че образуват някаква неделима цялост, която изразява самобитния характер на преживяното усещане. Усещането в този случай се превръща в символ. За такива символи ни разказва Ото Лудвиг: "Пренеса ли се в настроение, каквото дават Гьотевите стихотворения, казва той, аз виждам наситен злато-жълт цвят, с насока към злато-кафяво; в настроението на Шилеровите стихотворения виждам бляскаво-лъчист кармоизин; при Шекспира пък всяка сцена има отсянка на известен цвят, присъщ на цялата пиеса."
По същия начин известни усещания могат да се превърнат в символи на сложни преживелици от личния ни живот. Усещането като че е погълнало тия преживелици, като че е добило от тях някаква дълбочина, някаква особена привлекателност. И не е чудно, ако Бергсон илюстрира с тия примери идеята за „взаимното проникване" на душевните явления. Той ни разказва, че в мириса на една роза открил спомени от ранното си детство и обяснява, че тия спомени не били прибавени към усещането, както би тръба ло да се очаква, ако застанем върху почвата на традиционната психология, а по-скоро разтворени в него. До къде се простира изразителността на този вид усещания? Изглежда, че за нея няма граници, защото понякога чрез нея прозира целия духовен облик на личността. Както бихме могли да познаем големия цигулар. Само по един тон, изтръгна т от неговата цигулка, така бихме могли да разкрием и душевната физиономия на едно лице, ако би имало средство да преживеем заедно с него едно от усещанията, за които тук става дума.
Но в глъбините на сетивното се откроява не само преживяното в миналия ни опит: понякога те отразяват неоформените ни желания и помисли, призрака на бъдещия ни живот, който се ражда в недрата на настоящето. Така възникват някои от творческите замисли на големите поети: отначало свързани с едно неясно усещане, те постепенно се изясняват в недрата на сетивното, за да добият по-късно печата на над сетивното. Флобер ни разказва, че историята на романите му е безразлична, и че в момента когато пише един роман той се стреми да предаде някакъв цвят, или някаква отсянка. „Например, в моя Картагенски роман, казва той, исках да изразя нещо пурпурно. В "Мадам Бовари" аз не мислех за друго освен да предам един тон, да предам песенната окраска на мокрица". По същия начин Фридрих Хебел при написването първото действие на "Геновева" вижда постоянно багрите на едно есенно утро, а в течението на цялата си пиеса "Ирод(Херодес) и Мариамна" — пламенна червенина.
Но не е нужно да си поет, или човек на изкуството, за да вкусиш от радостта, която се изпитва при всяко потапяне в глъбините на сетивното. Ето например, философът Гюйо, пътувайки по Пиренеите, след дълго лутане, срещнал един овчар със стадото му, изпил една чаша току-що издоено мляко, което било напоено с миризма на планински треви и преживял нещо, което, по неговите думи, не би могло да се нарече другояче освен „пасторална симфония, преживяна чрез самия вкус на млякото". Напразно някои психолози се опитват да сведат това преживяване на Гюйо до обикновени асоциации между вкуса на млекото, гледките и звуците на планината. Фактът, че Гюйо сравнява преживяното със «симфония", показва ясно, че в него се откроява творческото начало на духа му, което не би могло да се сведе до механичната игра на едни или други асоциации.
В глъбините на сетивното, изобщо, лежи не само утайката от миналия ни опит, но и зърното, от което ще поникне света на бъдещия ни живот, в който ще добият кръв и плът днешните ни творчески замисли. Някои философи на културата се опитаха да представят старите гърци като наивни и повърхностни, способни само за художествено творчество, но не и за строга научна мисъл. В полза на това твърдение те изтъкваха, че културата на старите гърци е изградена почти изцяло върху сетивния опит, а науката им в всички свои клонове носи печата на нагледността. Срещу това твърдение Ницше с право забелязваше, че наивността на старогръцкото изкуство не е лишена от мъдрост, като изтъкваше за пояснение на мисълта си, че старите гърци са „повърхностни из дълбочина" с което искаше да каже, че в техния сетивен опит се крият творчески заложби, които са намерили по-късен израз в развоя на културното човечество. Същата мисъл е подхваната и от Чембърлейн в книгата му за Гьоте. Като проследява развоя на понятията, които лежат в основата на старогръцката философия, Чембърлейн открива в тях зърното на основните понятия, с които си служи днешната наука.
Особен интерес представят тия усещания, които отразяват скритата област на душевния ни живот, невидимото за емпиричния поглед на наблюдателя, точката, в която като че се съединяват всички отделни преживявания на личността, незагубваемото „аз", което е дадено на всеки от нас като „едно и също" в течението на живота, въпреки промените в потока от душевните явления. Как би могло това „аз" да се изрази в едно усещане, получено от външния свят? Изглежда, че усещанията, за които тук става дума, изразяват не света на обикновеното познание, а някакъв друг свят, който лежи зад него, света, за който бихме могли да имаме само известно предчувствие и то по пътя на вглъбяването в себе си. Старите философи говореха за „светът сам по себе", като нещо различно от света, който е даден в процесите на нашето познание. Кант постави човешката личност едновременно и в двата тия свята. Новата наука, обаче, отхвърли идеята за света сам по себе, като го сведе до чувството за безкрайността на вселената. Съображението ѝ бе, че светът сам по себе, ако наистина би съществувал, би трябвало да лежи извън обсега на човешкото познание, а това противоречи на самия факт, че говорим за него. Но нима, въпреки всичко, ние не откриваме в самите недра на сетивното един свят, различен от света на всекидневното, един свят, в който нашето аз намира по-пълен израз на творческите си помисли?
Това е сянката на бъдещите светове, отразени в настоящето, а заедно с това и сянката на собственият ни бъдещ развой. Това е общия извор на живота и света, изворът, в който субектът и обектът са още не обособени, неделими един от други. Този свят се изживява от нас като 'свят сам по себе", като действителност, която остава след нас и се развива, независимо от това съществуваме ли или не. Яко се запитаме каква е тази действителност, обаче, ние откриваме, че тя е сродна на нашия дух — не на отделните му преживявания, а на онази негова същност, която се открива пред погледа ни в глъбините на сетивното. Когато човек се разделя от живота и хвърля последен поглед на света, той спира вниманието си не на сложните драми, преживени от него, а на отделни усещания, които му се струват най-характерни за неговия живот. Това са обикновени усещания, като специфичния мирис на старото жилище, тъй тънко описан от сърцеведа Мопасан, очертанията на родните планини, напоени с нашия дух, изгледа на обикновени предмети. В тия усещания ние виждаме света който остава след нас, като нещо различно от нашия живот и неговите безплодни тревълнения, а заедно с това и като нещо, което крие в себе си същността на самите нас, склонността ни към творческо пресъздаване на всекидневното и баналното. Така ние участвува ме, както бе гениално прозрял още Кант, едновременно в света за нас и света сам по себе, в преходното, от което не остава помен, и в вечното, което е способно за непрестанно обновяване.
Но Кант греши като смета, че света на дълбокото и вечно лежи извън света на сетивното. Той не вижда, че този свят се разкрива в самите недра на сетивния опит, че той е изначално свързан с него и неделим от него. Не вижда, че света на сетивното крие в себе си склонност към саморазрушение, за да отвори място за една друга сетивност, която никне органически от него и ражда нови ценности. В сетивното се срещат извора на живота и извора, от който се раждат нови светове. Тъкмо затова и известни усещания отразяват едновременно и света и нашето „аз", и обекта и субекта, взети като принципи на вечната обнова. Така бихме си обяснили и факта, че в усещания е дадена интуицията за личното ни безсмъртие.
В едно от съчиненията на Толстой, човекът, изправен пред загадката на смъртта, изказва приблизително следната размисъл: — Аз виждам, че мои познати умират, умират и моите близки. Но нима трябва да заключа, че и аз ще умра? Нима аз не се различавам от тях и нима това различие не е коренно? Те не познават моя живот, там е чуждо усещането, което аз имам от разтопения восък. В тази размисъл Толстой се натъква на причината за невъзможността ни да си представим смъртта като вътрешен факт от нашия опит, причината, която ни заставя да гледаме на смъртта някак отвън — като на събитие, което може да ни сполети само дотолкова, доколкото и ние сме хора, съгласно заключението на правилно построения силогизъм, но не и съгласно вътрешния усет за възможност да съществува света без нашето око, което го вижда.
Светът сам по себе, който се явява като нещо независима от отделните ни преживявания, погледнат от това гледище, е неделимо свързан с нашето аз, без нас той не би могъл да съществува. Тъкмо затова е в непрекъснат развой, разлъчени е в разните периоди на личния ни живот, различен е и в различните културни епохи на развиващото се човечество. В него лежи принципът на всеобщото обновление, който е характерен и за човешкия дух. Но този принцип не тръба да се дири в преработката на сетивните данни, от които по синтетичен път биха възникнали възприятията ни за отделните предмети: той е неделим от сетивното, включен е в самата му природа. Защото новите светове възникват не от прегрупирането на едни и същи, непроменливи усещания, а от творческото начало, което е вложено в самите глъбини на сетивния опит.
1936 г. Златорог
По същия начин известни усещания могат да се превърнат в символи на сложни преживелици от личния ни живот. Усещането като че е погълнало тия преживелици, като че е добило от тях някаква дълбочина, някаква особена привлекателност. И не е чудно, ако Бергсон илюстрира с тия примери идеята за „взаимното проникване" на душевните явления. Той ни разказва, че в мириса на една роза открил спомени от ранното си детство и обяснява, че тия спомени не били прибавени към усещането, както би тръба ло да се очаква, ако застанем върху почвата на традиционната психология, а по-скоро разтворени в него. До къде се простира изразителността на този вид усещания? Изглежда, че за нея няма граници, защото понякога чрез нея прозира целия духовен облик на личността. Както бихме могли да познаем големия цигулар. Само по един тон, изтръгна т от неговата цигулка, така бихме могли да разкрием и душевната физиономия на едно лице, ако би имало средство да преживеем заедно с него едно от усещанията, за които тук става дума.
Но в глъбините на сетивното се откроява не само преживяното в миналия ни опит: понякога те отразяват неоформените ни желания и помисли, призрака на бъдещия ни живот, който се ражда в недрата на настоящето. Така възникват някои от творческите замисли на големите поети: отначало свързани с едно неясно усещане, те постепенно се изясняват в недрата на сетивното, за да добият по-късно печата на над сетивното. Флобер ни разказва, че историята на романите му е безразлична, и че в момента когато пише един роман той се стреми да предаде някакъв цвят, или някаква отсянка. „Например, в моя Картагенски роман, казва той, исках да изразя нещо пурпурно. В "Мадам Бовари" аз не мислех за друго освен да предам един тон, да предам песенната окраска на мокрица". По същия начин Фридрих Хебел при написването първото действие на "Геновева" вижда постоянно багрите на едно есенно утро, а в течението на цялата си пиеса "Ирод(Херодес) и Мариамна" — пламенна червенина.
Но не е нужно да си поет, или човек на изкуството, за да вкусиш от радостта, която се изпитва при всяко потапяне в глъбините на сетивното. Ето например, философът Гюйо, пътувайки по Пиренеите, след дълго лутане, срещнал един овчар със стадото му, изпил една чаша току-що издоено мляко, което било напоено с миризма на планински треви и преживял нещо, което, по неговите думи, не би могло да се нарече другояче освен „пасторална симфония, преживяна чрез самия вкус на млякото". Напразно някои психолози се опитват да сведат това преживяване на Гюйо до обикновени асоциации между вкуса на млекото, гледките и звуците на планината. Фактът, че Гюйо сравнява преживяното със «симфония", показва ясно, че в него се откроява творческото начало на духа му, което не би могло да се сведе до механичната игра на едни или други асоциации.
В глъбините на сетивното, изобщо, лежи не само утайката от миналия ни опит, но и зърното, от което ще поникне света на бъдещия ни живот, в който ще добият кръв и плът днешните ни творчески замисли. Някои философи на културата се опитаха да представят старите гърци като наивни и повърхностни, способни само за художествено творчество, но не и за строга научна мисъл. В полза на това твърдение те изтъкваха, че културата на старите гърци е изградена почти изцяло върху сетивния опит, а науката им в всички свои клонове носи печата на нагледността. Срещу това твърдение Ницше с право забелязваше, че наивността на старогръцкото изкуство не е лишена от мъдрост, като изтъкваше за пояснение на мисълта си, че старите гърци са „повърхностни из дълбочина" с което искаше да каже, че в техния сетивен опит се крият творчески заложби, които са намерили по-късен израз в развоя на културното човечество. Същата мисъл е подхваната и от Чембърлейн в книгата му за Гьоте. Като проследява развоя на понятията, които лежат в основата на старогръцката философия, Чембърлейн открива в тях зърното на основните понятия, с които си служи днешната наука.
Особен интерес представят тия усещания, които отразяват скритата област на душевния ни живот, невидимото за емпиричния поглед на наблюдателя, точката, в която като че се съединяват всички отделни преживявания на личността, незагубваемото „аз", което е дадено на всеки от нас като „едно и също" в течението на живота, въпреки промените в потока от душевните явления. Как би могло това „аз" да се изрази в едно усещане, получено от външния свят? Изглежда, че усещанията, за които тук става дума, изразяват не света на обикновеното познание, а някакъв друг свят, който лежи зад него, света, за който бихме могли да имаме само известно предчувствие и то по пътя на вглъбяването в себе си. Старите философи говореха за „светът сам по себе", като нещо различно от света, който е даден в процесите на нашето познание. Кант постави човешката личност едновременно и в двата тия свята. Новата наука, обаче, отхвърли идеята за света сам по себе, като го сведе до чувството за безкрайността на вселената. Съображението ѝ бе, че светът сам по себе, ако наистина би съществувал, би трябвало да лежи извън обсега на човешкото познание, а това противоречи на самия факт, че говорим за него. Но нима, въпреки всичко, ние не откриваме в самите недра на сетивното един свят, различен от света на всекидневното, един свят, в който нашето аз намира по-пълен израз на творческите си помисли?
Това е сянката на бъдещите светове, отразени в настоящето, а заедно с това и сянката на собственият ни бъдещ развой. Това е общия извор на живота и света, изворът, в който субектът и обектът са още не обособени, неделими един от други. Този свят се изживява от нас като 'свят сам по себе", като действителност, която остава след нас и се развива, независимо от това съществуваме ли или не. Яко се запитаме каква е тази действителност, обаче, ние откриваме, че тя е сродна на нашия дух — не на отделните му преживявания, а на онази негова същност, която се открива пред погледа ни в глъбините на сетивното. Когато човек се разделя от живота и хвърля последен поглед на света, той спира вниманието си не на сложните драми, преживени от него, а на отделни усещания, които му се струват най-характерни за неговия живот. Това са обикновени усещания, като специфичния мирис на старото жилище, тъй тънко описан от сърцеведа Мопасан, очертанията на родните планини, напоени с нашия дух, изгледа на обикновени предмети. В тия усещания ние виждаме света който остава след нас, като нещо различно от нашия живот и неговите безплодни тревълнения, а заедно с това и като нещо, което крие в себе си същността на самите нас, склонността ни към творческо пресъздаване на всекидневното и баналното. Така ние участвува ме, както бе гениално прозрял още Кант, едновременно в света за нас и света сам по себе, в преходното, от което не остава помен, и в вечното, което е способно за непрестанно обновяване.
Но Кант греши като смета, че света на дълбокото и вечно лежи извън света на сетивното. Той не вижда, че този свят се разкрива в самите недра на сетивния опит, че той е изначално свързан с него и неделим от него. Не вижда, че света на сетивното крие в себе си склонност към саморазрушение, за да отвори място за една друга сетивност, която никне органически от него и ражда нови ценности. В сетивното се срещат извора на живота и извора, от който се раждат нови светове. Тъкмо затова и известни усещания отразяват едновременно и света и нашето „аз", и обекта и субекта, взети като принципи на вечната обнова. Така бихме си обяснили и факта, че в усещания е дадена интуицията за личното ни безсмъртие.
В едно от съчиненията на Толстой, човекът, изправен пред загадката на смъртта, изказва приблизително следната размисъл: — Аз виждам, че мои познати умират, умират и моите близки. Но нима трябва да заключа, че и аз ще умра? Нима аз не се различавам от тях и нима това различие не е коренно? Те не познават моя живот, там е чуждо усещането, което аз имам от разтопения восък. В тази размисъл Толстой се натъква на причината за невъзможността ни да си представим смъртта като вътрешен факт от нашия опит, причината, която ни заставя да гледаме на смъртта някак отвън — като на събитие, което може да ни сполети само дотолкова, доколкото и ние сме хора, съгласно заключението на правилно построения силогизъм, но не и съгласно вътрешния усет за възможност да съществува света без нашето око, което го вижда.
Светът сам по себе, който се явява като нещо независима от отделните ни преживявания, погледнат от това гледище, е неделимо свързан с нашето аз, без нас той не би могъл да съществува. Тъкмо затова е в непрекъснат развой, разлъчени е в разните периоди на личния ни живот, различен е и в различните културни епохи на развиващото се човечество. В него лежи принципът на всеобщото обновление, който е характерен и за човешкия дух. Но този принцип не тръба да се дири в преработката на сетивните данни, от които по синтетичен път биха възникнали възприятията ни за отделните предмети: той е неделим от сетивното, включен е в самата му природа. Защото новите светове възникват не от прегрупирането на едни и същи, непроменливи усещания, а от творческото начало, което е вложено в самите глъбини на сетивния опит.
1936 г. Златорог
