"Музика в градината Тюйлери" - картина от Едуар Мане

Днес художникът не казва: "Елате да видите едни безупречни творби", а казва: "Елате да видите едни искрени произведения" - Едуар Мане 

Музика в градината Тюйлери 

/La Musique aux Tuileries, 1862/

76 на 188 см,
Национална галерия,
Лондон

Едуар Мане

    Музика в градината Тюйлери" изобразява прочуто място за срещи на парижката бохема. Заради тази картина Мане си спечелва името "художник на своето време", високо ценено от приятеля му Бодлер (1821-1867). От 1846 г. известният поет привлича към себе си съвременни художници, които обичат да наблюдават и отразяват "зрелището на елегантния живот на хиляди същества, кръжащи и блестящи на това велико място". Бодлер казва също: "За въодушевения зрител самият факт на живота сред тълпата, която се променя, вълнува, безкрайно се събира и разотива, е източник на огромна радост".

Шарл Бодлер

    Мане често се разхожда в градината Тюйлери в компанията на Бодлер. Най-вероятно когато започва да рисува "Музика в градината Тюйлери", цитираните по-горе думи на неговия приятел са му вече известни. Избраната от Мане тема е неочаквана за епохата, в която живее. Подобен род природни сцени се възприемат като живопис, предназначена единствено за илюстрации на списания и репортажи. Мане прави множество ескизи и акварели в самата градина, но картината е сътворена предимно в ателието му. Пресъздавайки портретите на свои познати, Мане често използва снимките им. Сред персонажите на "Музика в градината Тюйлери" е Бодлер, когото виждаме да стои зад жената със синя шапчица в лявата страна на картината. Леко приведеният мъж с цилиндър в централната част на платното е по-малкият брат на художника Йожен Мане. Зад него на фона на дървото може да се разпознае композиторът Жак Офенбах (1819-1880) с цилиндър и със знаменитите си очила. Самия себе си художникът е изобразил в ъгъла на картината от лявата страна. Човекът с монокъла и с бастуна, полуобърнат към зрителя, е тъкмо той.
    След изложбата платното предизвиква изключително оживени реакции. Критиците не крият раздразнението си: "Музика в градината Тюйлери" мъчи зрението така, както панаирджийската музика терзае слуха..." - коментира един от тях. Неодобрение буди и самата тема на картината. Обществеността е развълнувана и е искрено възмутена. Един мъж даже се опитва да повреди платното с чадър. Мане отново е разстроен, тъй като съвсем съзнателно се е отказал от алегоричната живопис и се опитва да представи онова, което вижда.
   През XX век "Музика в градината Тюйлери" често е споменавана като първата импресионистична картина. За своето твърдение познавачите се опират на два аргумента: на темата, взета от реалния живот, и на пленерния начин на работа. Един критик от края на XIX век съзира в "Музика в  градината Тюйлери"   "манията на Мане да вижда всичко на петна", която особено шокира съвременниците, когато става дума за изобразяване на лица: "петно-Бодлер, петно-Мане..."
      В същото време новата техника на рисуване предизвиква интереса на Моне и Реноар. До този момент разделните мазки са допустими само в подготвителните етапи на работата и не се използват като метод за създаване на фактурата на платното. Мане отхвърля академичната техника на "старателна обработка" на картината, при която няма значение дали платното се гледа от близко или от далечно разстояние. При този подход част от платното, гледано от близко разстояние, не е нищо друго освен увеличен детайл на отдалечения му вариант. В "Музика в градината Тюйлери" е обратно - разглежданите отблизо лица се превръщат в почти абстрактни форми. Прилика се получава само тогава, когато картината се разглежда от определено разстояние. "Ако можех да се окажа там - казва писателят Емил Зола, - аз бих помолил ценителя на изкуството да застане на почтително разстояние; тогава той ще види, че тези петна живеят, а тълпата говори..."

Конституцията! - разказ от Чудомир

Чудомир е псевдоним на Димитър Христов Чорбаджийски (1890-1967) — български художник и писател.

 Откога разправям аз: конституцията бабам, конституцията! - ама не ме слушат. Държиш ли здраво за дисциплината, изпълняват ли се точките на закона, спазва ли се чинопочитанието - и ред ще има, и плодородие ще има, и парици ще си имат хората. Мене питай за тия работи, знам ги аз, не ме гледай, че съм със скъсана шапка и не мога да се засмея от сиромашия. Седем месеца и девет дена съм управлявал най-голямото село в околията, батенка! Ама кмет и половина бях, не като сегашните. Строгост имаше, подчинение имаше и всеки си знаеше мястото. А сега? Куче влачи - диря няма. Характерност няма, личности няма и не се спазва конституцията. Не се държи на основния закон на държавата. Мръдне ли встрани Иван - баста! Дръпни му една глоба, и толкоз. Шавне ли Първан - баста! Никакви отстъпки, никакви изключения! И подхванеш ли една работа, докрай ще я караш. До дупка, дето има една дума.

  Като поех управлението на селото тогава, дойде ред например да се връчи призовка по някакво регулационно дело на Деня Възела. Близък ми е, роднина ми е по женска линия, ама не е важно. Изпратено е, трябва да се връчи. Няма ваши, няма наши. Всички равни! Хубаво, ама той кръшка, крие се и не ще да я получи, за да се отложи делото.

Пращам разсилния да му я занесе. Отива той и след малко се връща.

  - Няма го, кай, в село. В гората бил.

  - Как така го няма, казвам, как смее да го няма? Питал ли е, взел ли е позволително?

  - Не е, казва, но жена му тъй рече.

  - А бе аз преди малко го видях, като носеше месо в къщи. Около кило и половина агнешка предница с два бъбрека. Веднага да идеш пак, казвам.

Отиде повторно той и след десет минути пак се връща.

  - Не се оказа налице пак, господин кмете. И колата му е в двора, кай, и брадвата му е на дръвника, а той не се оказа.

   - Ще се окаже, думам, ще се окаже и цял ще се покаже, ама кога обърна другото листо.

И нали си познавам хората, нали ми са известни Възеловите дяволии, креснах отново:

  - За трети път ще идеш, за четвърти, за пети - сто пъти ще идеш, ще правиш, ще струваш, докато му не откриеш дирята, няма да се връщаш.

Отиде пак разсилният, мушил се насам-натам из градините наоколо, питал, подпитвал съседи и разбрал, че Деньо си е дома, но се крие в плевника.

   - Добре! Прекрасно! Ще го намеря аз и ще му връча призовката до утре, па, ако ще, и турско да стане. Да се знае, че тук има управление, че здрава ръка има и че параграфите се изпълняват точ в точ.

    Понеже се беше мръкнало вече, оставих само наблюдателен пост около тях.

  През нощта обаче нагласих хората си. Един ще запали плевника, значи, двама ще пазят отстрани, а аз заех позиция у дома на крушата. Заеха си местата хората, качих се и аз на крушата, не се мина много - и баста! Дигна се една пушилка, проточиха се едни огнени езици, пламна плевникът, на Възела му се повишила температурата, изскочил като лалугер из една дупка и докато се чудел накъде да удари, моят човек застанал пред него и му подал призовката. Хубаво, ама нали Възелът си е възел и все гледа, та заплита работата, не се подчинил пак на административните органи и на законната власт, а драснал като опърлен из градините. Бяга, значи, не се обръща и отказва категорически да я получи. Той бяга, моите хора по него, той бяга, те по него, па се спънал, та паднал и го хванали чак в Топкория, на един час вън от селото. Дръпват му сто оки бой, връчват му призовката и го накарват да я подпише с мастилен молив.

   Та искам да кажа - няма наши, няма ваши! Има само един основен закон в страната, който се казва конституция, и той трябва да се пази. Мръдне ли вън от него Иван - баста, глоба! Мръдне ли Първан - баста! Другото всичко е вятър!

Информация за Чудомир - "Българска история"

Конча Буйка - музика и страст

 Изтеглете интервю на Конча Буйка дадено за „Хоризонт”. Научете повече за нея, за пристрастията и, за мисленето и музиката и.

Архив 17 април 2010

Конча Буйка (на испански език: Concha Buika; родена през 1972 г. в Палма де Майорка) е испанска певица, съчетаваща в музиката си елементи от стиловете фламенко, джаз, кубинско болеро, копла, танго, соул, румба и болерия. Нейният албум Niña de Fuego е номиниран през 2008 за наградата Грами за латино музика, в категория „Албум на годината“. Носител е на две награди „Premios de la Musica“. Тя е и композитор и аранжор.

   Семейството на Буйка е от Екваториална Гвинея. На остров Майорка израства сред цигани, като е единствената чернокожа в квартала. През 90-те години на 20 век Буйка участва в различни продукции, като Ombra на La Fura dels Baus и филмовата музика на испанския филм km.O. По същото време тя композира няколко песни, сред които „Ritmo para você“, „Up to the Sky“ и „Loving You“. От ноември 2000 до март 2001, тя пее в Лас Вегас в казината Luxor, Harrah's и Gold Coast, като интерпретатор на музиката на Тина Търнър. Тя има изпълнения на фестивала Blue Note с Рейчъл Феръл (Rachelle Ferrell). Освен комбинирането на множество традиционни стилове в музиката си, Буйка е вокалист на хаус песни за продуцента Дейвид Пен (David Penn) и Диджей Чус (DJ Chus). Албумът „El Último Trago (Последното питие)“ е записан с кубинския пианист Чучо Валдес и посветен на латиноамериканската певица Чавела Варгас (Chavela Vargas), като е вдъхновен от юбилейния концерт в нейна чест. Режисьорът Педро Алмодовар организира 90-годишнината на Чавела в Хавана, като за шоуто избира Буйка като най-подходящ глас за песните на Чавела. „El Último Trago“ е представен на 11 ноември 2009 в Париж, а Чавела Варгас нарича Буйка „моята черна дъщеря“. Педро Алмодовар казва за Буйка: „Когато пее, Буйка ме кара да изтръпвам, нейната отдаденост на музиката веднага покорява. Буйка е от линията на онези певици като Едит Пиаф, Нина Симон, Чавела Варгас каквито вече рядко се срещат.“ Конча Буйка изнася концерт в София на 17 април 2010 г. в зала 1 на НДК с подкрепата на посолството на Кралство Испания, а концертът е по повод на председателството на ЕС от Испания. Попитана как би дефинирала себе си, тя отговаря „Аз съм бисексуална, три-фазова и тризмерна.“. Тя е майка на един син.

Дискография

    Buika (2005)
    Mi Niña Lola (2006)
    Niña de Fuego (2008)
    El Último Trago (2009)
    En mi piel (2011, сборен албум)

 

wikipedia

Музикални инструменти: Виолончело

Виолончело (чело)

ит. violoncello, cello:

фр. violoncello;
нем. Violoncell, Cello;

англ. violoncello, cello; 

рус. виолончель)

Виолончелото е възникнало чрез пренасяне на формата на цигулката върху инструмент голям., колкото басовата виола да гамба. То се появява в края на XVI в., от което време има запазени две виолончели, изработени от А. Амати. Отначало виолончелото се наричало виолончино (ит. violoncino). Под това наименование то се среща у Д. Фрески — 1660 г. Малко по-късно в сонатите на Дж. Арести — 1665 г. -е отбелязано вече като виолончело: "Sonate a 2 е a 3 con la parte del violoncello". Виолончелото, също като виолата, било изработвано отначало в по-големи размери. След дълги опити съвременният му вид бил завършен напълно от А. Страдивари. Той намалил малко размерите на изработваните от неговите предшественици инструменти, открил правилното  съотношение в големината им и получил този вид виолончело,  което се употребява и днес. Отделно А. Страдивари е изработвал и по-големи виолончели, приличащи по големина и форма на малки контрабаси, които се наричали басо (ит. basso). Приблизително около 1640 г. виолончелото и контрабасът започват да проникват в оркестъра, въпреки че до края на XVII в. наименованието виолончело и контрабас не се среща в оркестровите партитури. До средата на XVIII в. виолончелите били употребявани като второ степенна оркестрова партия, подсилваща и уясняваща звучността на контрабасите. Зависимостта на виолончелото от контрабасите и басовите виоли да гамба се вижда и от това, че количеството на струните му дълго време не е било установено и се е колебаело между 4 и 6. Но това не променя факта, че още в началото на XVII в. на М. Преториус било известно виолончело с 4 струни в съвременен строй. По това време за техническо облекчаване при изпълнение на по-високи партии се употребявало и малко виолончело ,(ит. violoncello piccolo), наричано още половин виолончело. То е звучало една октава по-високо от обикновеното. С този инструмент си е служил и Й. С. Бах в някои от кантатите си, като № 6, 41, 68, 85 и др. Лудвиг Бетовен смело откъсва виолончелите от зависимостта им от контрабасите. Оттогава насам партитурите за оперен и симфоничен оркестър, както и за камерни ансамбли, са пълни с примери за самостоятелна употреба на виолончелите.
Виолончелото е почти два пъти по-голямо от виолата. При свирене то се поставя полуотвесно между коленете на седналия, изпълнител, като виола за гамба, опирайки се на пода с дълга, металическа накрая заострена пръчица — шпиц. Затова начинът на свирене се отличава от този на цигулката и виолата. Лъкът му е по-къс и по-дебел от този на виолата. По-дълги и по-дебели са и струните му.
Характерно за виолончелото, както и за контрабаса, е, че се използува т. н. п а л ц о в а  п о з и ц и я. Тя представлява начин на свирене, при който във високите позиции цялата лява ръка се изнася над грифа. Палецът натиска на определено място струната, като по този начин я скъсява, а останалите пръсти при свиренето могат да се приближават и да се отдалечават от него. Този начин на свирене е разработен от Л. Бокерини и Ж. Л. Дюпор. В съветската виолончелова литература е известен като „шарнир на Давидов"
Съвременното виолончело има 4 струни настроени на чисти, квинти от ла на малка до до на голяма октава:

ВИДЕО:

Милош Карадаглич - новата звезда в класическата музика и неговото начало

     Ако Ви попитаме за известен класически изпълнител на китара, повечето от вас вероятно ще кажат Андрес Сеговия, Джулиан Брийм или Джон Уилямс. Е, вече имате алтернатива :) Милош Карадаглич - новата звезда в класическата музика, която вече се е доказала с блестяща техника и чувственост пред фенове и музикални критици.
   "Няма трудности, има само предизвикателства" мотото на 29-годишния изпълнител на класическа китара от Черна гора - страна, без традиции в този вид музика. Расте в семейство любители на музиката, но никой от неговите родители не е музикант. И двамата му родители са икономисти, а брат му в момента учи за
магистърска степен по икономика в Мадрид.
    Преди да прегърне с ръце китара, той показва естествена способност да пее. "Музиката е много обичана в моето семейство. Те наистина ме окуражиха да пея, защото гласът е нещо, което идва най-естествено. Тогава, когато бях на 8 годишна възраст, казах 'Аз искам да отида в музикално училище', и имаше само едно място, където се преподаваше музика в Подгорица".
    Преминава успешно изпитите, но след това идва проблем в избора на инструмент. Избира китарата, като най-практичен инструмент. " Харесах пианото, но родителите ми казаха, че е твърде скъпо да имам такова. Тогава се насочих към цигулката, но родителите ми казаха ' О, това наистина ще е трудно за нас' ".
   Милош учи строго класическа китара от първия ден, в съответствие с програмата, предвидена от Държавното музикално училище. "По това време в Черна гора имаше още психологически следи от комунистическият строй и нямаше частни учители. Ако си талантлив отиваш в училище, учиш солфеж и това, което си избрал за свой инструмент. Това беше в продължение на шест години."
    В началото на деветдесетте положението на Балканите е най-тежкото в цяла Европа. Въпреки, че Черна Гора не страда от ужасите, сполетели Босна или Косово, не се разминава без последици. "Войната беше навсякъде. Черна гора беше част от Югославия и искаше да остане част от нея, така че нямаше как да не бъде въвлечена в този конфликт . Това беше най-страшното време. Спомням си как бащите на мой приятели, с които си играехме, бяха убити, така че войната засегна всички пряко или косвено. Аз бях късметлия да имам най-прекрасните родители. Всички магазини бяха празни, депресията цареше навсякъде, но с малкото, те се опитваха да направят брат ми и мен, да се чувстваме като принцове."
     За Милош и неговото семейство музиката се оказва единственото успокоение и бягство от непрогледната политическата нощ в Черна гора. "Веднъж имаше прекъсване на електричеството и се опитвахме да се стоплим. Майка ми кажа: "Защо не вземеш китарата и да ни изсвириш нещо." Това беше бягство с музика."
      В същото време той се развива със зашеметяваща скорост. Той никога не се е страхувал от сцената, и когато е овладял  по-добре китарата е бързал да покаже това пред публика. Така, още на 14 годишна възраст излиза на сцената на най-големите салони като изпълнител на китара.
       През годините на войната черногорците се чувстват изолирани от външния свят и е нямало възможност да се пътува зад граница. Но най-сетне войната приключва и ограниченията падат.  През 1996, Милош е поканен да свири на концерт в Париж. От това пътуване му остават най-специалните и магически спомени.

www.milosguitar.com

Хоров концерт преди фестивалите в Италия, Швейцария и Турция

На 26 юни /вторник/ от 19.00 часа ще бъде изнесен хоров концерт на Градски детски хор, Смесен хор "Ален мак" и Дамски камерен хор “Лира”.  Културното събитие ще се проведе в Образцово народно читалище „Никола Вапцаров”, като поводът за него са предстоящите участия на съставите в международни фестивали и конкурси в  Италия, Швейцария и Турция.
В концертната програма участие ще вземат - Градски детски хор при  читалище "Н.Вапцаров 1966"  с  гл. диригент Христо Кротев, диригент и акомпанятор Николина Кротева; Дамски камерен хор "Лира" при Младежки певчески клуб "Лира" - диригент Галина Попова и  съпровод Ивета Иванова и Смесен хор "Ален мак" при читалище "Н.Вапцаров 1966" - гл. диригент Христо Велев.

За зурната и зурнаджиите - история и настояще

Фотограф: Георги Кожухаров

 Зурната - дървена свирка с тръстиково езиче, напомняща по звука обой - е сред най-колоритните духови инструменти в традиционната българска музика. Според езиковеди названието зурна (сурна) идва от персийското surna, surnaj. Етимологията се извежда от sur - "празник" и naj - "флейта". Други версии свързват произхода на думата с различни ирански корени: zurna от zur или zor (сила, мощ) и surna от sor (празник).

   Инструментът зурна е разпространен в различни части на Азия, Европа и Африка и е познат под различни имена: sona/suona (Китай), sarunai/serunai/sarune (Югоизточна Азия - Суматра и Западна Малайзия), surna (Пакистан), sahnai (Индия), surnai/sorna (Кашмир, Раджастан, Иран, Таджикистан, Узбекистан, Киргизстан, Афганистан), zurna (Кавказ - Армения, Дагсстан, Азербсйджан и Грузия; Ирак, Сирия и Източен Алжир), mizmar (Египет), zukra или ghayta (Мароко, Алжир, Либия), srnay (страните от Персийския залив), шалмай (Швейцария, Франция и Испания). Зурната е част от музикалните традиции на всички Балкански народи. В Гърция я наричат zournas и karamouza, в Турция - zurna, в Македония и Южна Сърбия - зурла, в Румъния - surla, в Албания и Косово - xurla, zurla, в Босна - sviralo и zurna.
   Зурната е не само инструмент на много народи, но и на много времена - тя е "внук" иа древногръцките авлоси, а неин "внук" е днешният обой. На подобен духов инструмент (Libys aulos или Alexandrian elymos) преди хилядолетия са свирили хети, елини и някои древни народи от Северна Африка. През средновековието, с разширяването на Арабската империя, зурната се включва във военни оркестри и се разпространява в новозавоювани територии до Далечния Изток. По-късно, във времената на Османската империя териториите на нейното разпространение обхващат Европа, Китай (sona) и Югоизточна Азия. Днес инструментът се използва в огромна част от ислямския свят, както и в други райони (включително Балканите, Кавказ и дори Западна Европа). Докато в миналото зурната се използва за нуждите на военни и административни институции, след залеза на Османската империя инструментът напуска "високите" пластове на употребата си и се очертава като типичен фолклорен инструмент, обслужващ селската празничност.
   Като такъв е познат и в българската фолклорна култура. В България се среща най-често под името зурна, с диалектни варианти зурла и свирка. Инструментът се състои от четири части: конусовиден корпус, муфа (башлък), метална тръбичка (канел, калем) и тръстикова стройка (писка, пискун). Зурната се прави от череша, орех, круша, ябълка, зарзала. Включва се в оркестрова формация, съставена обикновено от две зурни и тъпан. На едната зурна се изпълнява мелодията от "майстора", а на другата - бурдониращия глас от "глашника". На зурна свирят изключително роми. Но зурнаджийската музика е част от днешните празници на българи християни, българи мюсюлмани, турци, роми.
   Стенописи, исторически извори, пътеписи, архивни материали и фотографии свидетелстват, че зурната е позната по българските земи от векове. На нея свирят ромски музиканти във военни и церемониални оркестри на Османската империя (XIV-XVII в.). Тя не само обслужва церемонии и празници на турците - формации с участие на зурна огласят и български обреди и празници. За разлика от днешната ситуация, в която зурната е характерна за Югозападна България, в миналото (ХХ и първата половина на XX в.) зурнаджийска музика е звучала в Североизточна България, Старопланинския район, Тракия, Македония, Средна Западна България. Назовани като "тройка от зурни и тъпан", "ориенталски зурли и тъпани", зурнаджийски формации огласят сватби, селски събори, мегдански хора, курбани, еснафски тържества и градски панаири. Заедно с кларинет, цигулка и тъпан, зурните оформят градските чалгии - групи от свирачи, съпровождащи сватби, професионални тържества и кръчмарски веселия с модерна за времето си развлекателна и космополитна музика.
   Като описва фолклора на македонските българи, чешкият музиколог, художник и писател Лудвиг Куба разказва как за първи път чул зурнаджийска музика - цигански оркестри от Кичево, Гостивар и Тетово на сватби в Галичник в началото на XX в.: "...Изведнъж въздухът се разтресе от мощен тътен, който беше усилен до невероятен рев от отекващите планини. Вероятно така би звучал пасаж от внушителната симфония на Световната война - помислих си аз и не сгреших напълно. "Тъпаните забиха" - гласеше една местна народна песен. Тъпаните се биеха с най-голямо възможно умение, но и с най-голямата възможна сила. Когато се присъединиха острите и пронизващи зурли с ориенталски мелодии, аз си представих, че може би така е звучала музиката в Стария завет, която е накарала да се срутят Йерихонските стени. Музиката не изглеждаше весела, независимо от това дали мелодиите бяха протяжни или бързи, тъжни или игриви. Те имаха много силно въздействие, пронизваха душата..., сливаха се с обкръжението, с твърдите остри скали. И дори само това бе удивително". Чешкият музиколог описва веселието с трапези и зурнаджийска музика в дома на един от младоженците: "Фигурите на музикантите се виждаха пред огъня. Те се състезаваха с пламъците по своите отривисти движения. Някои биеха тъпаните, докато други скачаха нагоре надолу и свиреха на зурли. Това беше сатаническа идилия, един пъклен дом... Въздухът се тресеше цял ден и цяла нощ от техните тъпани".
   Тази огнена музика е жива и днес в Петричкия край. Нещо повече - тъкмо петричките зурнаджии са атракцията на фолклорните събори, те събират нашенци и чужденци край естрадите на Войводeнец и огньовете на Копривщенския фолклорен фестивал; те са най-търсената музика по сцените на "Пирин пее" и палатките на Предела.

Зурната и зурнаджиите в Пиринска фолклорна област

   Не е известно откога зурните са разпространени по тези места, но се срещат в целия Пирински край без Благоевградско. Те са инструменти, вкоренени дълбоко в музикалния бит на населението. Както се вижда от народните песни, при сватби се е свирело на зурни още преди османското нашествие. По-късно тези инструменти служат еднакво и на поробители, и на поробени, а когато след Освобождението турското население се изселва от нашите земи, зурните продължават да бъдат използувани във фолклорната практика. Доскоро по. сватби, събори, панаири и други обществени прояви, свързани с музика, се е свирело на зурни. В Пиринския край се срещат три основни типа зурни: къси — в Гоце-делчевско, средни — в Разложко, и дълги — в Петричко и Санданско. Височината на строя им зависи не толкова от дължината на корпуса, колкото от вида и големината на стройката. Конструктивните особености определят и музикално-възпроизводителните качества и възможности на зурните: звукът им е силен, пронизителен и максимално пригоден за свирене на открито. В Гоцеделчевско и Разложко обикновено се свири на една зурна и един тъпан или на две зурни в унисон и два тъпана, а в Петричко и Санданско — на две зурни и един тъпан. Последната комбинация е по-пригодна за строго диафонните песенни райони на областта. Зурнаджиите от всеки район се приспособяват максимално към особеностите на местния фолклор по стил и маниер на изпълнение. Те имат богат репертоар от мелодии, заимствувани от местни народни песни, които инструментализират с голямото майсторство на импровизатора. В Петричко-Санданския район втората зурна или бурдонира, или свири подвижен втори глас при строго определени условия. Чрез пренадуване могат да се достигнат много високи тонове, поради което изпълняваните мелодии са често с твърде широк тонов обем. В репертоара на зурнаджиите влиза голям набор от бавни, нехороводни и хоро водни мелодии, които те изпълняват с голяма виртуозност. Голямата професионална подготовка на най-добрите сред тях им позволява да обогатяват мелодиите до неузнаваемост и да импровизират продължително време. Те владеят до съвършенство сватбения обреден репертоар, както и музиката, свързана с русалийските и други карнавални и спортни игри — борба, надбягване с коне, хвърляне на камък, троен скок др.

Демко Куртов - Македонско бавно хоро

Бавните (тежки) хора от района се изпълняват по селски събори и други местни празници. "Македонско бавно хоро", известно още като "Огражденско", е от сватбените хора, при които основни обредни фигури (булка, кум, свекърва) заиграват бавни хора според изискванията на обреда. Музикантите го свързват с китка от хороводни мелодии, характерни за огражденските сватби.

 Касапско хоро

Касапските хора, част от т.н. група на "старските хора"(чорбаджийски), не са много популярни в Пиринската фолклорна област и не са застъпени повсеместно. Срещат се спорадично по южната периферия на областта, главно сред егейските преселници.  


Части от Гега Ню и Илия Манолов